Секс, любов и ревност

Змей: Шести епизод falling in love [влюбване] ли, ве?

Мандарина: Еми, как да го тура сега? Какво да напиша? Какво да направя?

З: Както и да го туриш, на когото и да го туриш, Дарина, ще си говорим за ревност, разбираш ли ме?

Амира: Виж как ти пърхам с мигли.

З: Пърхаш ти. Еее, тва е, всичките, всичките разчитате на това, че като видя тъмни очи и припадам. Всичките разчитате на това.

З: Здравейте, вие сте с О, да! Safe, Sane, Consensual. С Амира, Мандарината, Енея и мен – Змей. В днешния епизод ще подхванем няколко сложно преплетени една в друга теми и ще си говорим за секс, любов и ревност. Съвсем не задължително в тази последователност. Момичета, ще се представите ли?

Енея: Привет, аз съм Енея.

А: Здравейте, аз съм Амира.

М: Здравейте и от Мандарината. Искам да кажа, че най-вероятно хората пак ще изроптаят, че сме подкаст за тинейджъри, но на колко години трябва да станеш, за да спреш да имаш чувства и то свързани с влюбване и ревност. И си мисля, че всеки който отрича, че макар и на трийсет, четиридесет, петдесет години, не иска да чува за влюбване и любов по принцип, значи е емоционално умрял.

Е: Уау, ти пък малко така ги закла. Аз по-скоро бих казала, че това са теми, в които всеки от нас малко или повече се е ориентирал с напипване, защото за тези неща не се говори, ние се обучаваме от това, което виждаме около нас, или от поп културата. А поп културата няма много здравословен начин по който илюстрира особено аспектите за връзки като цяло, но и конкретно аспектите за ревнуването, за това ще си говорим малко повече надолу в епизода.

А: С други думи емоционално оттапване.

З: Добре, да подхванем от по-далеч. Често, бързо, лесно ли се влюбвате; как разбирате, че сте влюбени? Енея?

Е: Като харесам някого съм доста директна и никога не съм имала проблемите „ама харесва ли ме, ама не ме ли харесва“. Така че с влюбването, тъй като трудно харесвам някого, но пък хареса ли ми, ми харесва; трудно си харесвам някого, но пък след това бързо хлътвам, ако мога така да го кажа. Сексът със сигурност помага за влюбването, но връзката е по-скоро това че харесам някой, увеличавам комуникацията с тях, говоря за важни и интересни за мен неща, виждам те как мислят, тяхното отношение какво е, и ако върви тази комуникация, това много помага за самото хлътване. Тъй като секса, и комуникацията за секс, е част от всичкото, да, това със сигурност много помага. От друга страна държа да кажа, че сексът не води до влюбване, поне при мен, нито влюбването води априори до секс. Възможните комбинации са доста, но когато двете са заедно, е много хубаво даже.

З: Ами?

А: За въпроса дали лесно, често и бързо се влюбвам, мисля че лесно се увличам, или хлътвам, често изпитвам привличане и желание към някого, но по-трудно се влюбвам. За мен двете усещания са различни, като похотта и увлечението са изключително всепоглъщащи, но някак си се износват бързо, и много често се оказва, че са базирани по-скоро на мои фантазии, които прожектирам върху обекта си на увлечението. А влюбването ми е много по-всеобхватно усещане. И желанието на конкретния човек, но някак си по-стабилно и може би по-реално. Има ги пеперудите в стомаха, но те носят повече щастие, отколкото някаква тревожност, че всичко може да се окаже фантазия. Не се влюбвам лесно, защото ми е нужна сигурност, за да се влюбя истински, но когато се влюбя, е сериозно.

З: Браво. Бавно, но славно.

А: Да.

З: Мандарина, ти?

М: Може би ще ви се стори доста объркано. Не знам дали се влюбвам често, иска ми се да кажа не, но по-скоро да. Но понякога, както каза и Ами, влюбването всъщност е повече увличане от колкото влюбване, и за влюбването трябва някакъв известен период от време. Преди време бях установила, че ако не съм с някаква тръпка в сърцето си, все едно не съм жива. В смисъл аз трябва да имам някаква тръпка. Само че, докато стигне до влюбване, се минава през един такъв кризисен период. Не е задължително да има секс, за да се влюбя.

Абе, тука, много, много искам сега като почнем да говорим за влюбване, искам да спомена нещо, което на мен много ми допада като теория, имам един любим цитат от психоаналитика Адам Филипс, от книгата му „Missing Out“, неговата теория е, че всъщност влюбването е фрустрация, за която ние не знам, че съществува, докато не срещнем човека. Защото ти си живееш прекрасно, в един момент се появява някакъв човек, който ти е интересен, хлътваш по него, и в един момент почваш да усещаш фрустрация – той съществува сега „иска ли ме, не ме ли иска, това реално ли е?“ То си е хубаво нещо, но като цяло аз се чувствам различна, ранима, губя стабилност, не съм, не съм ОК. От една страна искам да го има, от друга страна съм фрустрирана и изобщо за мен влюбването е драма.

Е: Имаше един такъв много готин коментар, една песен: „Love hurts, Love wounds and scars. [Любовта боли. Любовта наранява и белези оставя.]” И един много хубав коментар бях видяла – „не, любовта е хубава, топла емоция, тези негативни емоции идват само ако след това нещо в комуникацията и отношенията не върви, но самата емоция, тя е само бонус и само хубаво.“ И влюбването е само хубаво нещо.

М: Да, обаче има и друго. Защо всичките филми любовни ги водят драми? Защото любовта е една драма.

А: Където има двама човека винаги има драма.

З: А когато са повече?

А: А когато са повече?!

М: Когато са повече е по-лесно.

Всички: Хаха

А: График.

З: Аз, за любовта… аз си се разхождам постоянно влюбена, направо не съм спирала да обичам от първия момент в който съм осъзнала, че това топло, чудесно, разливащо се чувство, което ме изпълва е всъщност любов към друго човешко същество. Което, съответно, беше свързано и с това да осъзная собствената си сексуалност, нали. Кръшове [увлечения] и други такива неща са се случвали, но преди да осъзная, че аз съм гей, и тези усещания, които имам към друга жена всъщност не са само чисто приятелски отношения, а са именно кръш [увлечение], падам си по някого, влюбена съм, това доста силно различи нещата. Била съм влюбена споделено, несподелено, сърцеразбито, сърцераздирателно, абсолютно навсякъде по спектъра. Влюбвам се бързо, лесно и по много, и силно. Обичам приятелите си почти по-същия начин, по който обичам любовниците си. Даже някъде има и един близо десет годишен блог, който го доказва.

М: Не страдаш ли от това, че се влюбваш дори и в хората, с които правиш секс?

З: Обичам ги по различен начин. Обичам интимността, която тези хора ми дават, и която аз мога да им дам, но не ги обичам по начина, по който съм склонна да им дам изцяло мислите си. Мога да им дам нощите си, но не бих им дала думите и дните си. Има една разлика между това как обичам всички тези хора.

М: Понякога си задавам въпроса „абе сега влюбена ли съм или не съм влюбена“ и не искам да съм влюбена. А в момента в който започна да изпитвам страдание и да усещам липсата на човека, тогава знам че съм влюбена. До тогава не усещаш липса. В момента в който почне да ми липсва значи е, край, вече съм загазила.

З: Мисля, че когато си позволиш да бъдеш раним.

М: Да.

З: Когато си позволиш да прехвърлиш „да, харесвам този човек, искам да се изчукаме“, ако щеш, но да стане от „искам да се изчукаме“ да стане „искам да прекарваме тихи следобеди на дивана в неделя“.

М: То влюбването пак може да стане без да прекарваш тихи следобеди на дивана.

А: Да, да. Аз си го обяснявам с влюбена съм, когато съм готова да правя някакъв компромис с нещо и съм готова да споделям себе си повече. И това е някак си границата между кога съм увлечена, кога просто искам да правя страстен секс с някой, когото съм си харесала от разстояние, и когато вече наистина съм влюбена. Аз, за да се влюбя, нещата трябва да са сериозни, защото ми се случва, по-, не рядко, просто ми отнема повече време. Но иначе да се чувствам увлечена по някого ми се случва лесно и бързо.

З: Хубаво де, всички се влюбваме по най-разностранни начини и в никакъв случай не казваме, че това са единствените възможни; със сигурност сред хората, които ни слушат има много, много други шарени начини, по които се влюбват или обичат. А как комуникирате, че сте влюбени? Комуникирате ли изобщо?

Е: Много категорично – да, и както казах – аз съм доста директна. Тоест когато харесвам някой, доста категорично питам „така и така, аз имам интерес, ти имаш ли интерес?“ В зависимост от предния отговор продължаваме „ок, хубаво имаш интерес, какъв интерес, как си представяш тия отношенията, какви са ти очакванията, какво искаш да бъде, какво не искаш да бъде?“ И започваме да си изграждаме рамката, тоест аз започвам комуникацията си с изграждането какво да очаквам от този човек и обяснявам какво тоя човек да очаква от мен. И на база на това колко плътно се придържаме към тази предварителна уговорка това помага на следващи стъпи от отношенията, защото това, което мен много категорично ме отблъсква е разминаване уговорката е X, прави се Y, и при обратна връзка за това разминаване, няма никаква промяна и приближаване двете да съвпадат. И работи.

З: Ами, ти?

А: Комуникирам, че съм влюбена, да. Защото ако съм влюбена, значи нещата вече са сериозни. Не мисля, че ми се е случвало да се влюбя, без да съм правила секс наскоро, хаха. Поне няколко пъти. Може би само като тинейджърка или по-малка. За несподелената любов исках да кажа, че, както каза Змей, е много горчиво-сладко усещане, била съм несподелено влюбена като по-малка, особено по-често съм се влюбвала в момичета тайно и от разстояние, докато не осъзнах и не заявих сексуалността си открито.

З: Ооо.

А: Даа. Точно тези интензивни женски приятелства, които „о, не, ние сме просто приятелки“. Ммм, не. Мисля че като, и като по-голяма ми се е случвало да съм нещастно влюбена. Но разпознавам, че не е точно влюбване, ами по-скоро това страстно увличане, за което говорих по-рано. То може да прерасне в реални отношения, може и да остане напълно в сферата на фантазиите за мен, което е ОК, някак си съм го приела. Общо взето ще ѝ погледам инстаграма една две седмици, ще си помечтая, ще напиша разказ да нея и ще ми мине. Колкото летен грип.

З: Мандаринке, ти?

М: Какво, дали комуникирам, че съм влюбена?

З: Казваш ли си, че си влюбена?

М: По-скоро не. Ако се налага да си казвам, че съм влюбена, значи че нещата от отсрещната страна не вървят. Тия неща според мен се усещат. Особено когато знаеш дали ще ви се получи връзката, дали има бъдеще тая връзка, според мен то се усеща. За комуникацията – точно дали съм влюбена – случвало ми се е да го правя, когато усещам, че отсрещната страна няма, не изпитва същите чувства; просто искам да си кажа, за да е ясно каква е моята позиция и къде стоя аз, за да разбера той къде стои. Но иначе все си мисля, че тия неща са се усещали, в повечето ми връзки са се случвали автоматично, щото ти продължаваш да комуникираш с този човек, продължаваш да му даваш цялото си внимание, и някак си то е естествено. Дори, аз съм от хората, които не смятат за нужно да казвам „Обичам те“, също не смятам за нужно да казвам, че съм влюбена, защото то някак си естествено се усеща; и да, налагало ми се е да го комуникирам, само когато съм усещала, и съм усещала, че нещата не вървят, за да знам къде сме.

А: Обичам те.

М: Благодаря.

Всички: Хахаха.

З: И аз ви обичам!

М Трябваше да кажа…

Е: Това беше от „Закуска в Тифани“.

М: Трябваше да кажа Обичам те, нали?

М: Исках само че да кажа, че хората говорят директно за тези неща, не когато искат да си продължат връзката, защото тя се продължава естествено, тя тръгва в някаква посока естествено. Само когато усещат, че чувствата им не са споделени, тогава тръгват да комуникират директно – абе, ние сега тука влюбени ли сме с тебе, какво правим?

З: Много твърдо не мога да се съглася с теб, особено имайки предвид, че съм човек, който буквално на втората седмица е казал на жената до себе си, че я обича.

А: Кръстя се, Змей.

З: Хаха.

М: Ма как на втората седмица?!

З: Вижте, аз съм classical lesbian [класическа лесбийка], разбирате ли?

А: Разбираме.

З: Аз съм клише.

А: Приемаме го, обичаме те за това.

М: Никога няма да спя с теб, щото ще се влюбиш и край. Какво ще те правя?

З: Както вече споменах, обичам смело и безразсъдно, нямам никакви скрупули с това да кажа на човека отсреща, че я обичам, дори и да не е споделено. Защото аз смятам, че тя трябва знае, че я обичам. Ако не е споделено, да, ОК, в смисъл back off [отдръпвам се], няма проблеми. Но в същото време когато знам, че нещата вървят, виждам че нещата вървят, нямам проблеми да изчакам тя да стигне, да настигне моето темпо, не е… когато аз казвам „Обичам те“, не държа да чуя „Обичам те“ отсреща. Мога и никога да не го чуя.

Била съм влюбена споделено, несподелено, както казах, казвала съм“ Обичам те“ на втората седмица, случвало се е прошепна и „Бих те обичала, в скоби, в един друг свят“, защото условията бяха такива, ситуацията беше такава, и по-късно това да прерасне в истинска любов. Случвало се е да се въздържа да кажа, че обичам някого по този влюбен начин и да оставя това помежду ни да остане само приятелство, просто защото не съм искала да разваля красивото приятелство, което вече имаме с някакви чувства, които аз съм осъзнала, че не са споделени. В същото време не смятам, че е задължително да кажеш на отсрещната страна, че си влюбен в тях. Аз мисля, че мога да поема, така да се каже, удара, ако чувствата не са споделени, но в същото време ако знам, че отсрещната страна не може да отвърне на тези чувства, по-скоро няма да им кажа, за да им спестя неудобството, ако щеш, да ми отговорят негативно или просто да замълчат, чувайки моето признание.

Не казвам, че това е единствения вариант, че това е единствения правилен начин, но това е начина по който мисля. Ами?

А: Просто ми стана интересно това което каза, че ако знаеш, че другата страна няма как да ти отвърне със същото, няма да го кажеш. Как знаеш, че няма да ти отвърнат със същото? Аз съм малко, ако съм влюбена и искам да го кажа, го казвам пък, както ти каза, после те ако искат да отвръщат, аз не чакам отговор. Ама имам чувството, че няма как да зная, не знам. Може би защото винаги на най-добрия резултат, пък каквото ще да стане.

З: Ами, ти, явно, си оптимист. Аз, явно, не съм.

А: Да, явно.

З: Добре, а какво правим, ако някой ви каже, че е влюбен във вас?

Е: Както казах, аз съм доста директна. Ако имам интерес към тях, продължаваме да си говорим; ако нямам интерес към тях, опитвам се да бъда категорична, но деликатна. Оттам нататък вече продължаваме. Тъй като много ясно комуникирам къде са ми границите, не съм имала драми до този момент, но съм имала един-два случая, където имаше някаква изненада, че аз като ги говоря тия неща, всъщност ги имам предвид, и наистина ги спазвам: от типа на „тия отношения са XYZ, няма да, най-вероятно няма да продължат към нещо друго, защото не ми е това целта“, и после наистина за мен не продължаваха и беше „ама при мен се промениха нещата“. Да, но при мен не, и тъй като са се променили и това вече не ме устройва…

Но мисля, че не ми се е случвала обратната ситуация, при мен да се променят, а при човека да останат. Така че не знам как бих, как съм, как бих реагирала в такава ситуация. Но съм имала случаи някой да ми каже, че е влюбен в мен и аз да кажа „ами, благодаря.“

А: Аз пърхам с мигли.

З: Виждам, много е красиво.

А: Ако някой ми каже, че е влюбен в мен, и аз не мога да отвърна на тези чувства. Мисля, че имаше един период от живота ми в който бях твърде мила и добра, и се опитвах да видя „е, все пак, дали не може да се получи с този човек?“ Не правете като мен.

Напоследък съм си разработила ясно границите, както каза Енея, и ако нещо такова се случи, просто знам какво искам наистина и дали има смисъл да се опитвам или не. Случвало ми се е да ми го каже някой, с когото имаме приятелство и никога нищо романтично не се е случвало между нас, и е продължавало добре в някои случаи, или в други случаи е проваляло приятелството, мисля защото не сме имали капацитета да преодолеем тази дупка на пътя.

Малко неприятно се получава. Приемете, че се случва и намерете начин да го изкомуникирате, и да го преминете, ако не е споделено. Ако е споделено е прекрасно, естествено.

З: Мандарина?

М: Аз мисля, че съм достигнала етап от живота си, в който мога да усещам, ако някой е влюбен в мен или не. И по-скоро няма нужда да ми казват. Дори изобщо не държа да ми казват, докато отношенията ни са ОК. Според мен се усеща. Абе аз пак ще кажа, според мен се усеща, аз поне ги усещам нещата. Няма, няма нужда да ми казват. Щото, ако някой така ми се…

З: Ти много ги усещаш нещата. Сигурно ти е от зодията или от асцедента.

М: Значи ако ей така ми се появи някой и ми каже „Влюбен съм в теб“, ще му кажа „Сега, извинявай, какво основание има да си влюбен в мен? При положение че ние не комуникираме, или аз тука не ти обръщам внимание, пък ти си влюбен в мен.“

З: Това малко прозвуча като: „Как смееш да си влюбен в мен?!“

М: Не, просто…

А: „Селянино!“

М: Нереалистично е някой да се влюби в теб без да комуникирате, просто ти ще усещаш, ако комуникирате постоянно, поне аз усещам ги тия неща. Досега не се е налагало да ми казват.

З: При мен случая е такъв, че случвало се е мен да ме обичат несподелено, както се е случвало и аз да обичам несподелено. Важното е, стига да е възможно, разбира се, да не позволяваме това да попречи на приятелството, което е възможно помежду ни. Случвало се е да провалям приятелство, защото просто чувствата са несподелени. Случвало се е и приятелството да продължи, защото не сме позволили на това да постави някаква твърда и незаличима граница. Но мисля, че огромен фактор е ревността, дали този човек може да ти бъде приятел, или ще позволи на чувствата, които изпитва извън приятелския спектър да повлияят на приятелството ви.

И в тоя ред на мисли, какво значи ревност, какво значи ревност за вас? Ревнувате ли изобщо?

Е: Доста четох за ревността покрай този епизод. Малко все едно четох за някакъв нов свят, описанията как изглежда, защото аз не съм го виждала, обаче очевидно съществува. Аз не съм ревнива. Ревността, доколкото разбирам от това което четох, идва до голяма степен от несигурност във връзката, в себе си и в другия човек, и това все са неща, които при мен са адресирани съвсем, съвсем в началото, съответно ако нещо ме съмнява питам в прав текст.

И проблемът е, че понеже аз казвам и очаквам да ми се каже също толкова искрено, съответно ми се е случвало да ми отговорят глупости, или да оказвам доверие в някой случай, в който не си е заслужавало, но пък научих как да преценявам кога някой се опитва да ме пусне по пързалката, или ми казва това, което мисли, че искам да чуя. Мисля, че съм нещо като ревнувала приятели от техни партньори заради намаляването на честота на виждане или време, но то беше по-скоро в пубертета.

Ревността по начина, по който аз забелязвам, че е според проучванията, които четох, идва от двойния говор, където се дават отговори на база на какво се очаква да се каже, неискрен, не личното преживяване, както и какво е социално приемливо, и разбра се се логично се стига до сблъсък. И разминаването на очакванията.

И другото, което ми прави впечатление, е че в много култури, да не кажа и в нашата, под връзка се разбира ексклузивност – емоционална, физическа, психическа, по всички параграфи, това означава да имаш само един човек. В този период, в който е супер концентрирано, имаш очи и внимание само за другия човек, ОК, там е лесно да се приложи и да се спази, но след като минете в някакви по-нормални комуникации, ти имаш желание или нужда да общуваш и с други хора по всякакви начини, и заради тая идея, че ти имаш нужда от един човек и той ще ти е всичко от А до Я, ти започваш да се чувстваш несигурен, един вид „аха, те сега си говорят с друг, друга, други, значи нещо им липсва, или аз не съм достатъчен, или чакай те са мои, как така, къде са те, какво правят?“ Това е моята интерпретация.

З: Ами?

А: Не мога да кажа, че ревността не ми е познато чувство. За мен лично ревността има много конкретно описание. Това е страх, че някой ще вземе нещо или някого, което ме прави щастлива и без него няма да съм толкова щастлива. В същото време разпознавам, че ревността е чувство, това е емоция, която е създадена от моите мисли, и за мен това е важно разграничение, че е емоция, а не задължително факт.

Радвам се, че си говорим повече за ревността, защото мисля че много често тя се приема в две крайности. Или като нещо нормално, като едва ли не символ на любов, и затова чуваме фрази като „здравословна“ ревност, в кавички, или в другата крайност – абсолютното ѝ отричане като нещо супер токсично. Ревността за мен е една от емоциите, която функционира на, ще го нарека примитивна част от нас, просто поради липсата на по-добра дума.

Мисля че това е емоция, свързана с праисторическия ни мозък, ако мога така да кажа, в еволюционното ни развитие, която има своята логика. И ревността се състои от три части. Първо, вярваш, че нещо извън теб, в този случай човек или връзка, ти трябва, защото те прави щастлив, ти се нуждаеш от този човек, защото той или тя ти носи нещо, тоест ти по някакъв начин обвързваш стойността си към тях. На второ място вярваш, че не можеш да гарантираш, че ще ги опазиш, което е нормално – ние не притежаваме други хора. И на трето място вярваш, че ако някой ти „отнеме“, в кавички, този човек, то е защото този някой е по-добър от теб и притежава нещо, което ти нямаш.

И това е просто идеалната рецепта първичното в теб да се активира и да имаш тези интензивни мисли, които са толкова всеобхватни, буквално се усеща като пожар в теб; поне аз така усещам, ревността когато я изпитвам. Като всяка емоция и ревността е естествена, и тъй като еволюцията и модерният начин на живот са ни превърнали в нещо повече, смятам че е наложително да седнем с това чувство и да разпознаем кога е оправдано и кога не е.

Защото всички знаем, как някои хора използват ревността за оправдание за жестокост и да, говоря за това как мъже рутинно убиват жени от ревност или страст, което е просто – не. Никоя емоция не е извинение да насилие.

З: Мандарина? Ревността за теб? Дефиниция?

М: Ами за мене е страх – страх от изоставяне, страх от промяна, страх, че ще ми вземат нещо. Неувереност, създадена от ситуация, от вътрешна борба, от вътрешни съмнения, от неизпълнено обещание. Ревността също е момент на слабост. Дали защото било фокус в някого, че живота ти зависи само и единствено от него, и че този някой не ме иска повече. Не мога да кажа, че ми е чужда ревността, но да речем, че като бях млада беше по-зле; в момента ревността е една лека емоция, която според мен е нормална всеки един човек да я изпитва.

З: Аз, аз нямам дефиниция за ревност. Не ревнувам, не помня кога за последно съм ревнувала и колкото повече се връщам назад, осъзнавам че това е било преди повече от десет години, и е било по-скоро продукт на незавършеното ми към онзи момент осъзнаване коя съм аз, каква съм, какъв е начина, по който аз самата умея да обичам.

Без да критикувам, мислите ли че ревността и начина по който изпитваме ревност, дали изпитваме ревност, е свързана с личностния ни модел на привързване? И изобщо що е то модел на привързване, как се отразява то на хората и отношенията? Ами, можеш ли да ни разкажеш нещо повече?

А: Абсолютно, да. Модела на привързване, или както е по-познат на английски attachment style, е психологически модел на човешки взаимоотношения, който разглежда развитието на отношенията у един индивид от тяхното раждане, и отношенията между родител и дете, които по-късно оказват влияние върху отношенията на този човек с други хора в романтични връзки. Стилът на привързване се характеризира с различни начини на взаимодействие и поведение. В ранното детство тези стилове са съсредоточени върху взаимодействието между децата и родителите, а в зряла възраст се използват да опишат моделите на обвързване в романтични взаимоотношения, приятелства, отношения с колеги и всякакви връзки изобщо.

Това, което е важно да кажем за моделите за привързване, е че те могат да се променят с времето, особено ако работим над тях. И също така един човек може да има различни методи на привързване в различни връзки с различни хора.

Моделите на привързване са четири, основно. Първият е сигурен, или здрав модел, който се характеризира с това, че хората са, които го притежават, обикновено притежават добро самочувствие и се чувстват удобно да споделят чувствата си с партньори и приятели. На второ място е тревожният стил; според тревожният стил на привързване, хората се тревожат, че техния партньор не ги обича, трудно приключват взаимоотношения и често имат нужда от уверяване, че партньорът им е там, и се грижи за тях. Могат да бъдат описани като прекалено зависими. Съществува и избягващият стил, това са хора, които имат проблеми с интимността, които инвестират малко емоции в романтичните си отношения. И на четвърто място е амбивалентния стил. Хората, които имат такъв стил на привързване трудно допускат хора до себе си, но в същото време могат да показват симптоми на пристрастеност към някого. И при тези хора любовта може да прерасне в агресия.

З: Ние знаем ли какви са ни стиловете? Как се привързвате вие?

Е: Ами, от това което чух, стилът ми е сигурен. Очевидно.

З: Очевидно.

А: Искам само да кажа, че аз съм се събрала да правя подкаст с някакви светици, тук. Не ревнувате, сигурни стилове на привързване. Хаха.

М: Не е вярно, спокойно.

З: Това, че сме сигурни не ни прави светици. Както установихме в епизод едно на подкаста, светица съм само аз.

Да, моя, моя начин на привързване също е сигурен, както обичам да казвам with a splash of avoidance [с щипка отчуждение]. Това са неща над които се работи.

А: Моят стил пък е избягващ, или avoidance.

З: Мандарина, твоя стил на привързване?

М: Опитвам се да го докарам до сигурен и здрав, защото, както каза Ами, той е свързан с много сериозно самочувствие, пък аз смея да твърдя, че имам много сериозно самочувствие. Което обаче на моменти се срива, ако не са оправдани очакванията ми, защото пак какво е липсвало комуникация. Или от отсрещната страна има различни разбирания на нещата. Така че, другите модели на привързване – ами познати са ми, имаше един период в който вкарвах тревожния стил, като бях по-млада. В никакъв случай не съм светица, абсолютно не съм светица, просто съм си научила урока, и съм се сблъсквала с много неща, и се опитвам някак си за мое спокойствие да изградя един по-стабилен модел на привързване.

З: Всички сме тръгнали отнякъде, то е ясно, че никой не се е родил научен и готов да обича по, така да се каже, правилния начин, като тука правя кавички с ръце. Всички градираме и се опитваме просто да се научим да обичаме както себе си, така и околните по един по-сигурен начин. Аз научих за, за тези, attachment styles от две книги плюс седемдесет и кусур статии, които ми бяха интересни в някакъв момент. И това беше много интересен момент да наблюдавам как, как нещо, върху което никога не съм се замисляла всъщност е добре обосновано и изследвано психологическо събитие, ако щеш.

А какво ви, какво ви кара да ревнувате? Какво събужда ревността във вас?

Е: Тук мога да споделя, пак, само каквото съм чела. Според статистиките младите хора ревнуват повече от по-възрастните, основно заради несигурност и липса на комуникация. Какво може да ме накара мен да ревнувам наистина нямам понятие, може би приоритизирането или неприоритизирането ми при конкретна уговорка със сигурност би предизвикало дискомфорт. Но съм имала достатъчно успешни връзки и отношения с хора, за да знам как изглежда една работеща връзка, коя динамика не е добра и коя е такава. И съм била на предна линия твърде много пъти, на траекторията на силни емоционални връзки, където партньорите се опиват от високо октановото усещане за емоция, и го има онова люлеене в крайности. И да емоция е, и е силно, и е разтърсващо, и е ужасно нездравословно за всички замесени; крайно изтощително, това е ясно. И самото излишно създаване на напрежение, при положение, че ако успеете да прехвърлите, ако не успеете да прехвърлите тази емоция в работеща динамика, връзката ще се срине. Ами да, по-скоро не, по-скоро не, благодаря.

А: Не, мерси, добре съм си.

Е: Да.

З: Ами?

А: Аз ревнувам, когато границите ми са нарушени, или когато не е спазено обещанието или споразумението във връзката. Хората често говорят за ревнуване, когато говорят в контекста на изневярата, искам да вметна, че за всеки човек изневярата изглежда лично, и това как изглежда изневярата може да бъде тест за съвместимост с някого, много по-силен и важен от това каква музика слушате, например. Особено когато започваме връзки, които могат да изглеждат по различен начин, говоря за не-моногамни връзки. Та, според мен, просто не оставяйте тези граници и очаквания да се разкрият от само себе си, и не си мислете, че партньорът ви инстинктивно ги разбира, и инстинктивно ще е на една и съща страница винаги.

З: Мандарина? Какво те кара да ревнуваш? Какво събужда лошото, дразнещо, ревнуващо Мандаринче в теб?

М: Когато са ми спрели нещо, което са ми давали до тогава, без да ми е казано защо е спряно.  И това усещане, че нещо са ми взели; тоя страх, че нещо губя, не получавам нещо, което съм получавала до оня ден и всъщност не съм го изкомуникирала и не ми е било обяснено защо просто изведнъж ми го спират. Промяна, която се е появила от нищото, аз съм я усетила и почти винаги ми се е случвало аз да инициирам разговор.

З: Ако мога да перифразирам Сартр: Ревността, това е липсата.

А как се справяте с ревността, изградили ли сте някакви начини, по които го правите? Когато усещате, че ревнувате някого, усещате ли се и успявате ли да си кажете „не, спри, забави“ и какви са процедурите, които правите?

Е: Имала съм ревнуващи партньори, беше изключително неприятно и дискомфортно. Виждала съм и съм чела по книги как и описвано като положителна емоция да се чувстваш ревнуван, защото се чувстваш желан. Не го усещах така – чувствах се притисната, задушавана, сякаш ме третираха не толкова като човек, а като домашен любимец. Неприятна динамика. Опитвала съм се да говоря, да изясня какво го провокира, нямам спомен да е приключвало успешно, по-скоро връзките приключваха. От друга страна тези връзки, в които не е имало ревнуване и не е имало чувство за ревнуване, те са били много по-успешни и след приключването им останахме в много добри отношения с тези хора, и до ден днешен сме добри приятели, можем да коментираме и така нататък, и обратното, тези с които имаш ревност: ъ-ъ.

З: Ами, ревността и твоите връзки?

А: Да, мога да се съглася с Енея, че чувството когато те ревнуват, буквално все едно си нечий домашен любимец. Ревността е чувство и като всяко чувство изворът му е вътре в нас. Но ревността лично за мен е сигнал, сигнал че нещо не е наред и някакъв баланс е нарушен. Това може да е напълно в мои ръце, например чувствам се по-ранима, преминавам през труден период, имам нужда от валидация, повече внимание или повече грижа от партньора ми.

А може и да е подтикната от някаква промяна в партньора ми, или липса, както каза Мандарината. Ако тя се държи по различен начин, или не прави неща както преди, това може да се регистрира в моя емоционален спектър като ревност. А дали наистина има повод за ревност в този момент, няма да разбера докато не адресирам проблема първо със себе си, после с нея. Понякога партньора ни се променя, както и аз преминавам през някакви неща, и това е напълно нормално, и за това трябва да се изговори това усещане, и трябва да си кажа какво ме притеснява, какво ме дразни, и просто да стане ясно какъв е повода за тези чувства.

З: Мандарина?

М: Само и единствено с комуникация, защото ако наистина ме притеснява и събужда в мен някакви сигнали на нужда от валидация, защото нуждата от валидация всъщност е точно сигнал за ревност. Винаги се старая да изкомуникирам. Верно, че като бях по-млада минавах през едни доста сериозни фази на ревност, които изживявах преди всичко вътре в себе си. Между другото аз никога не съм товарила партньора си с тази ревност, никога не съм правила сцени, скандали; имала съм някакво вътрешно усещане, опитвала съм се да разреша проблема с тях без да създавам товар.

Защото за мене винаги ревността е била свързана с личен проблем изпитващия я тая ревност. И съм усещала, че имам нужда аз да се справя вътрешно с нея, сама, от колкото да товаря партньора, и съм се опитвала инкогнито някак си да изкомуникирам и да установя каква е причината да се чувствам аз така. В последните години много ми помага да се справя с тези сигнали на ревност и несигурност, съзнанието че аз винаги имам внимание, не страдам от такова, и някак си това ми е било достатъчно да се справя с несигурността, която се появява.

З: Ясно е, че ние сме успели да изградим някакви модели на поведение, с които да се справяме с ревността, която изпитваме, или ревността, която партньорите ни изпитват. Какво можем да кажем за моментите, в които не успяваме да се справим с ревността си? Какво можем да кажем на хората, които ни слушат как да подходят към себе си, ако все пак, все пак не успяват да се справят с ревността и ревността ги изгаря отвътре, ако мога да си позволя литературна фриволност?

А: За мен лично кога не съм успявала да се справя с ревността: когато не сме успявали да го изкомуникираме с партньора ми, когато партньора ми не е уважавал нуждите ми, притесненията ми във връзката и ги е използвал срещу мен. Обикновено такива връзки просто приключват. Например връзки са приключвали защото сме имали различни идеи как изглежда една отворена, не-моногамна връзка. И някак си, колкото и да говорим за това, действията ни и разговорите ни се разминават по някакъв начин.

З; Мандарина?

М: Не съм успяла да се справя с ревността, когато, ох, как, ще пробвам да го формулирам и аз, въобще ревността ми се е пораждала от лъжи, защото съм била във връзка с партньори, за които се предполага, че са в моногамна връзка, а в този момент са с друга жена. И всъщност тогава се е появявала ревност, защото те не са били наясно какво искат, давали са ми напразни обещания, от друга страна съм усещала разминаване с това, което те казват и това, което аз виждам в социалки. Когато съм поставяла нещата не „или мен или нея“, ами „кажи ѝ че аз съществувам и се оправяйте и не ме занимавай с чувството си за гузност.“ Тогава е имало това усещане на ревност, но по-скоро ревност не че ще го загубя, а че мен ме поставят в едно такова по-неравностойно положение и го правят очевадно. В крайна сметка „ми реши какво искаш. Аз съм ОК да продължаваме така, стига да не ми носиш гузността си.“ И тогава не съм успявала да се справя с чувството на ревност и съм прекратявала.

З: Там ми се струва че е имало много повече неща от една чиста и проста ревност. Но, да, особено когато са намесени повече партньори, защото до момента почти екслузивно говорихме за ревността в контекста на моногамна връзка. Двайсет и първи век е, не можем да си позволим да говорим само за моногамна връзка, огромна част от нас не са моногамни; поне лично аз не съм, и ревността е един огромен фактор, за който трябва да се говори в една връзка. Както, за да се получи секс, трябва да говорим за тоя секс, така и за да се получи една връзка трябва да говорим за това какви са границите на тази връзка.

А: Но в същото време това не означава, че в една не-моногамна връзка не може да се случи изневяра или че няма ревност, и че хората, които са в не-моногамни връзки не ревнуват, не изпитват такива чувства, което просто не е така. Просто въпроса е, че когато си в такава връзка си отдаден на факта, че ти ще комуникираш с партньора си дори и тези неща, които са трудни за казване, неприятни за казване, с идеята чувствата да бъдат споделяни и да се максимизира приятното усещане. И любовта отколкото някакви други емоции.

З: Нека да обобщим. Любов, секс, ревност.

Е: Да, да, не.

З: Ами?

А: Аз нямам обобщителни точки.

З: Ти си: Да, Да, Да.

А: Да, да, да. Да. Абе, ревнувам си от време на време, знам го какво го поражда и работя над него, това е което мога да кажа за себе си.

М: Аз ще кажа, че старая се да не ревнувам. Старая се, ако има проблеми, нещо усещам, че не е както трябва, да го изкомуникирам. Ревността не е лошо нещо, то е чувство, нормално е и трябва да си има граница. А за влюбването – абе, влюбвайте се, нищо че ви казах, че не е хубаво.

З: Ако ми позволите да обобщя нещата, за които си говорихме днес.

Обичайте, не се спирайте да обичате. Ако ви идва отвътре изкомуникирайте това, че обичате, че сте влюбени, че харесвате някого. Ако ревнувате, правете го по начин, който не ви наранява. Без да ви осъждаме, било то дали ревнувате, или не, това невинаги изцяло зависи от вас, но ако го правите по здравословен начин, който не ви наранява, който не наранява партньорите ви, всичко ще бъде наред. Искате ли да кажете чао на слушателите?

Е: Чао, чао!

А: Чао, слушатели!

М: Живейте го тоя живот, защото друг нямаме. И комуникирайте. И се влюбвайте, нищо че е страдално.

А: И си казвайте като сте влюбени.

З: Ами добре, да казвам и аз чао на драгите слушатели. Не спирайте да обичате, животът е един, и го живеем сега, днес и завинаги.

А: Тук и сега.

З: Тук и сега. Чао от мен, Змей, благодарим ви, че бяхте с нас.

Ако сте ни слушали внимателно, вече познавате любимата ни рубрика „Митовете, които искаме да умрат“. В следващия епизод ще си позволим да говорим малко по-надълго за митовете, легендите, клишетата и стереотипите за и около секса, надявам се да ви бъде интересно.